Може ли национализмът на Ердоган да раздели НАТО?

Честването на годишнината от победата на селджуките срещу византийските армии през 1071 г. се превърна в показно на националистически вълнения – знак, че турският президент Реджеп Ердоган все по-силно се нуждае от това да консолидира привържениците си чрез експанзионистична и агресивна външна политика, пише Ченгиз Кандар в материал за изданието Al-Monitor.

Битката  при Манцикерт се е случила преди 949 години. През 1071 г. селджуките – предшественици на османските турци, са победили преобладаващо гръцките сили на Византийската империя. Това е победа, която в Турция се отбелязва като началото на постепенното потурчване на Анадола. Тази година обаче честванията бяха различни, а цялото вълнение около тях бе потопено в шовинистични метафори.

Ердоган, придружен от своята съпруга и своя съюзник в парламента – лидерът на Партията на националистическото движение Девлет Бахчели, произнесе на 26 август войнствена реч, насочена основно срещу Гърция и то на фона на повишеното напрежение в Източното Средиземноморие.

Посланието му бе повторено и в туит, където той засегна концепцията за „червената ябълка“, която е един от най-важните символи на турския национализъм и експанзионизъм. Червената ябълка е символ на пантурското движение, чиято цел е да обедини турците по всички краища на света.

Всичко това обобщава характера на режима в Турция: краен национализъм в ислямистка одежда. В Турция национализмът в своята същност никога не е бил само ислямски. Националистическите характеристики на правителствата преди управляващата Партия на справедливостта и развитието да дойде на власт имат своите секуларистки компоненти. През 2020 г. обаче автократичният режим на Ердоган може да се идентифицира с турския национализъм, който притежава ислямистки елементи. Това е в контраст с изобразяването на президента в западните медии като ислямист.

Растящото напрежение в Източното Средиземноморие е отражение на тази идеология. Ердоган подкрепи амбициите си в региона с доктрината, формулирана през 2006 г., „Синя родина“. Той взима доктрината от част от секуларистките елити в армията, които наричат себе си „евразийци“, известни с нескритата си враждебност към НАТО и Европейския съюз. Според тях Турция трябва да заеме полагащото й се място в нова линия на влияние заедно с Русия и Китай. Противоречивото споразумение на Анкара с международно признатото либийско правителство в Триполи от ноември 2019 г. бе само първата стъпка към прилагането на стратегията „Синя родина“.

За привържениците на доктрината няма много какво да бъде обсъждано с Гърция. В края а краищата става въпрос за геополитика и превъзходство в Източното Средиземноморие. За пенсионирания ген. Исмаил Хаки Пекин сблъсъкът с Атина е неминуем, тъй като Турция „има нужда да докаже силата си, като е невъзможно да постигне споразумение с Гърция на масата за преговори“.

В речта си от честванията на 26 август Ердоган заяви, че Атина „не си е научила урока“ от историята. „Ние сме истинските собственици на тези земи“, заяви той. Подобен тон той имаше и в по-ранно изказване срещу критиките на ЕС заради действията на Анкара в Средиземно море и подкрепата на някои европейски държави за Гърция. Обвинявайки блока в лицемерие, президентът заяви: „Никой на света вече не приема ЕС като обединение на ценности и принципи“.

Иронията тук е, че няма друг медиатор или посредник в конфликта в Средиземно море освен ЕС. Германският министър на външните работи Хайко Маас наскоро се опита да приложи дипломация в опит да успокои напрежението, но изглежда, че той не е успал да постигне много при посещенията си в Атина и Анкара, тъй като въпреки това военните учения в региона продължиха.

Франция се присъедини към гръцките военни учения на 26-28 август, в които участие взеха още Кипър и Италия. Турция пък продължава своите военни учения и проучвателни мисии за природни изкопаеми.

Всеки сблъсък между турски, гръцки и френски кораби ще е краят на НАТО, тъй като всички страни са членки на съюза. И това не трябва да изненадва политици като френския президент Еманюел Макрон например, който съвсем наскоро заяви, че Алиансът е в мозъчна смърт.

Турция обаче става все по-изолирана в Средиземно море. При липсата на силна съпротивителна сила у дома, т.е. силна опозиция, на Ердоган започва да му пука все по-малко, тъй като в момента основният му фокус е върху това да трупа дивиденти на родна почва. Със своя антигръцки национализъм – подобен на антикюрдския – Ердоган е убеден, че може да обедини значителна част от турското население около себе си. Когато става въпрос за национал(истич)ни въпроси, опозицията в Турция е или потисната или напълно неутрализирана.

Международната изолация също не може да възпре Ердоган. „Но притисната в ъгъла Турция е опасна Турция… Анкара е готова да понесе значителни икономически и дипломатически загуби и дори – по думите на самия Ердоган от миналия месец – да пожертва самото си съществуване, включително животи, за да стане регионална суперсила“, написа израелският в. „Хаарец“ в свой материал от миналата седмица.

Също така никога не трябва да се забравя, че експанзионистичният и агресивен национализъм е типичен курс на външната политика на автократичните режими, който те поемат, когато бъдат конфронтирани най-вече във вътрешнополитически аспект. С популстки-националистки лидер начело, играещ си с огъня, лесно може да се произведе искрата, която да запали регионален пожар, който да подпали Източното Средиземноморие.