Трябва ли земята в Добруджа да е най-скъпата у нас?

Земята в Добруджа е най-скъпата у нас, добивите там са най-високи, обработваемите парцели - най-големи, като агротехническите мероприятия са на най-високо ниво. Освен това има и голяма конкуренция между арендатори (по няколко в повечето землища) и говорим за цени на земята над 1 200 лв. и рента около 100 лв. годишно.

За сравнение, в други региони цената на земята е между 500 и 1 000 лв. - в зависимост от размера на парцела, качеството на земята, конкуренцията между арендаторите и други.
Възникват обаче два въпроса. Защо цената на земята в Добруджа е най-висока, какви са историческите причини за този факт, както и чисто теоретично трябва ли земята там да е най-скъпа или има по-благодатен район в България.

За да отговорим на първия въпрос е нужно да се върнем в годините на прехода, когато земеделието в България започна да запада. Представете си тъмна сянка, която закрива повечето земеделски региони, без един. Този един регион е Добруджа - поради близостта до пристанищата.

На първо място, разходите за транспорт могат да са значителни (в момента са 11 ст. на тон на километър), което прави 33 лв. на тон за разстояние от 300 км. Освен това транспортните фирми искат да се плати и обратния курс, тоест цената става 66 лв. на тон за 300 км.

При цена на тон от 100-200 лв., каквито имаше в последните 20 години, е логично районите далеч от Балчик, Варна и Бургас да замрат в зърнопроизводствено отношение.

В момента разходите за транспорт на казахстанска пшеница до Черно море са около 150 лв. на тон, а разходите за транспорт на бразилска пшеница до морско пристанище са до 50% от продажната цена. Не случайно в Бразилия има 5-годишен план, за подобрение на транспортната инфраструктура, за да се свали цената на износа и на практика той да стане възможен.

Така зърнопроизводството в България е оцеляло единствено в Добруджа, Лудогорието и Бургаската низина. В другите региони то е било за местно потребление, без експортен потенциал.

Съответно в Добруджа се е стигнало до усъвършенстване на агротехнологията и уедряване на парцелите на база ползване, докато в другите райони земеделските практики са претърпяли упадък, включително използване на лоши семена, късна сеитба, лоши обработки на почвите, по-малко третиране с препарати и торове.

Новото време

В последните години обаче, нещата се променят. Предприсъединителните програми (например САПАРД) и субсидиите след присъединяването на България към ЕС през 2007 г., дадоха шанс и на другите български региони да тръгнат нагоре.

За първи път от райони като Видин или Враца има износ. Преди години големите търговци не са идвали в тези райони, не само защото са далеч от морските пристанища, но и защото произвежданите количества са били малки, качеството лошо и е липсвала транспортна инфраструктура и организация.

Една е цената за 10 000 тона, друга е за 1 000 тона. Сега в тези региони има повече производство, те предлагат по-големи обеми и получават по-добра цена, както от търговците, така и от транспортните фирми. Съответно тези по-добри цени водят до по-големи инвестиции и колелото се завърта.

Проблемите все още ги има. Например капацитетът на пристанище Лом е 2 хил. тона на денонощие за насипни товари. Дори да товари само пшеница, това са едва 60 хил. тона в месеца на жътвата. Другите дунавски пристанища на практика не работят.

Това обаче ще се промени, Дунав мост – 2 ще отвори пътя на зърноизводителите и търговците до пристанищата в Румъния, откъдето с баржи може да се траспортира до голямото пристанище в Констанца, както правят румънците.

В крайна сметка предимствата на Добруджа ще избледнеят и ще проличи недостатъкът – липсата на вода.

Докато Дунавската равнина и Горнотракийската низина са прорязани от много реки, а и Дунав преминава край голяма част от площите в дунавската равнина, то в Добруджа няма постоянни реки. Малко е водата и в Бургаската низина.

Подпочвени води в Добруджа има, но са прекалено дълбоки, за да правят използването им икономически изгодно.

Предвид очакваните климатични промени, засушаването ще бъде още по-голям проблем. Съответно производството на поливна царевица, най-добре с капково напояване, е много по-логично да се прави в Дунавската равнина и Горнотракийската низина, а не в Добруджа.

Поливната царевица носи 2 тона добив от декар и въпреки разходите за напояване, тази земя би била по скъпа от такава с пшеница в Добруджа с добив от 500 кг. на декар.

Всичко това идва да покаже, че Добруджа не трябва да бъде прекалено спокойна за първенството си по цена на декар земеделска земя у нас. Напротив трябва да се готви да свали короната рано или късно.

Материалът е с аналитичен характер и не е препоръка за покупко-продажба на земеделска земя.